Резюме: Статията апробира подстъп към проблемното поле на социоанализата – страданието от обществото – оттласквайки се от едно основно биополитическо различаване, предложено от Джудит Бътлър: между прежалимите и непрежалимите животи. Това различаване, в което е закодирана антиципацията на смъртта и умирането, се тематизира в два аспекта. В контекста на аналитиката на биовластта то се разглежда като евристично с оглед на едно възможно понятие за биовластово несъзнавано, както и за открояване на категорията „радикална чуждост“ в полето на биополитиките днес. В контекста на социоанализата загатнатата от Бътлър фигура на (не)прежалимостта се анализира с интерес към работата на траура и свързаните с нея модалности на интерсубективното време при смъртта и страданието. Надживяването и невъзможната синхронизация между животите при срещата със смъртта се схващат като конститутивно условие за практиките на грижа-за (съответно за терапевтичните диспозитиви), пронизани от стратегии на даряване – или отнемане – на време. В заключение диагнозата на настоящето като „биополитическо управление на прежалимото“ и съкращаване на скръбта се обвързва с поставения от късния („антропологически“) Бурдийо проблем за властта за разпореждане с времето на другите.

Abstract: The article tests an approach to the problem field of socioanalysis – the suffering from society – departing from a basic biopolitical distinction proposed by Judith Butler: between ungrievable and grievable lives. This distinction, into which the anticipation of death and dying is coded, is thematized in two aspects. In the context of the analyhtic of biopower, it is considered as heuristic with regard to a possible concept of biopower unconscious, as well as to outlining the category of ‘radical otherness’ in the field of biopolitics today. In the context of socioanalysis, the figure of (un)grievability, as proposed by Butler, is analyzed with an interest to the work of mourning and the related modalities of intersubjective time in death and suffering. The surviving and the impossible synchronization between lives in the meeting with death are conceived as a constitutive condition for the practices of caring-for (correspondingly, of therapeutic dispositives) permeated by strategies of giving – or taking – time. In conclusion, the diagnosis of the present time as ‘biopolitical management of the ungrievable’ and reduction of grief is related to the problem, raised by the late (‘anthropological’) Bourdieu, of the power to dispose of the time of the Others.

Резюме: Статията разглежда устойчивия интерес на Кръстева към революцията/бунта като проблем на времето (прекъсване, разрив, зев, но и обрат, завой, вечно движение) и като проблем във времето („Какъв бунт днес?“). Методологическият обрат от лингвистика към психоанализа е решаващ за пренасочването на Кръстева от политическата подплата на поетическия език към интимния бунт като основа на социално обновление и към днешното ѝ гледище за болната идеалност в ядрото на новите форми на бунта. Това пренасочване обаче е въпрос не само на методологически приоритети, но и на остра чувствителност към изменящите се социални, политически, научно-технически и културни обстоятелства. Позовавайки се на Дантевия неологизъм trasumanar, „трансхуманизирам“, рефлексията на Кръстева се измества в най-новите ѝ работи от анамнeза към фантазия и от завръщане към разрив, за да отвори наново въпроса за бунта като определяща черта на човешкото.

Abstract: The paper examines Kristeva’s persistent interest in revolution/revolt as a problem of time (rupture, breach, schism but also turn, curve, perpetual movement) and as a problem in time (“What revolt today?”). The methodological turn from linguistic to psychoanalysis plays a crucial role in the shift of Kristeva’s thought from the political interface of poetic language to her later emphasis on intimate revolt as the basis of social renewal and to her current take on the sick ideality at the heart of new forms of revolt. This shift, however, is not only a matter of methodological priority but also of a vibrant sensitivity to shifting social, political, technological and cultural exigencies. Evoking Dante’s neologism trasumanar, “transhumanize” in her recent work, Kristeva’s reflection moves from anamnesis to fantasy and from return to rupture in order to re-open the question of revolt as a defining characteristic of the human.

Резюме: В тази статия се връщам към едно изследване от началото на 90-те години на Института за социална критика, „Смъртта на биографиите“. Изключително интересно за нас тогава бе да наблюдаваме зрелищните прояви на кризата на биографичните машини. „Биографична машина“ нарекохме ефектите на публично конституиране на идентичностите, хелиотропичните ефекти (извръщания) на биографичните към историческите разкази – заемането на позиция от бъдещето, поставянето в съответствие на смисъла на „моя“/„нашия живот“ и „смисъла на историята“. Биографичната машина хвърля мостове, неутрализира разломите, пропастите между живота и биографията, придавайки на живота общоприет и признат смисъл. Животът и разказите за него, макар да се преплитат, не са едно и също нещо. В преходите/преводите от частни към публични сфери пробиват скрити напрежения между живеещия своя „уникален“ живот човек и неговите публични представяния. Животът, макар и оцелостена реалност, няма универсална смислова структура. Вплетените в разказите събития-граници („събития-междини“) маркират преходите между коренно различни биографични ситуации – разгръщането и свиването, набавянето и лишаването, даряването и отнемането на „смисъл на живота“. Следвайки Фройд, нарекохме тези процеси „биографично сънуване“. Кризата на биографиите изявява симптомите на блокиране на преноса на смисли от индивидуален, групов в универсален (биографичен и исторически) план и обратно, предизвикани от „Голготите“ на историята. Днес биографичните машини сякаш отново са се събудили. Ефект (симптом) на какво е това?

Abstract: In this article, I return to a study conducted in the early1990s by the Institute for Social Critique, ‘The Death of Biographies’. It was extremely interesting for us at the time to witness the spectacular phenomena of the crisis of biographical machines. We called ‘biographical machine’ the effects of public constitution of identities, the heliotropic effects (turnabouts) of biographical towards historical narratives – taking a position as from the future, making the sense of ‘my/our life’ cohere with ‘the meaning of history’. A biographical machine throws bridges, neutralizes breakages and abysses between life and biography, giving life a generally accepted and recognized meaning. Life and the narratives about it, although intertwined, are not the same thing. In the transitions/translations from private to public spheres, the hidden tensions break out between the person living his or her own ‘unique’ life and his or her public presentations. Life, although being a reality made into a unified whole, has no universal structure of meaning. The border events (‘interspace events’) interwoven into narratives mark the transitions between radically different biographical situations – unfolding and convolution, acquiring and deprivation, giving and taking away a ‘meaning of life’. Following Freud, we called these processes ‘biographical dreaming’. The crisis of biographies reveals the symptoms of blocking the transfer of meanings from the individual and group plane into the universal (biographical and historical) plane and reversely, caused by the ‘Golgothas’ of history. Today, biographical machines seem to awaken again. An effect/symptom of what is this?

Резюме: Албена Стамболова Резюме: Тема на настоящата статия са възможните или невъзможните връзки между лични и семейни травми, от една страна, биографии и автобиографии, от друга, и моделите в митологичните космогонии – от трета. Границите на биографичното са търсени през деконструкцията на понятието „Едипов комплекс“. В каква степен можем да избегнем обстоятелствата, семейния и по-разширен контекст, в които се раждаме? Доколко те предопределят нашата „съдба“? На тези въпроси се търсят отговори в най-разнообразни изследователски полета: социално-политически, биографични, идеологически, психологически и т н. Като минава през анализ на понятието за нагон при Фройд, статията третира това, което е криптирано в предсказанието или в загадката за произхода ни, и как в тълкуването му се ражда рефлексията на индивида за себе си, как той впоследствие се вписва в обществения символен ред.

Abstract: The issue of he following communication is the possible, ot the impossible links between personal and family traumas, on the one side, the biographical and the autobiographical, on the other, and the models in the mythological cosmogonies, on the thirth side. The limits of the biografical are solicited throuhg the deconstuction of the notion of Complexe of Oedipus.Are we able to avoid the circonstances, the family and the general contexte of our birth? What is the meaninig of the “signs” of our “destiny”? Ansewers are provided from differents fields of the knowlege: social, political, biografical, psychoanlytical.Via an analyse of the notion “drive”, or “Triebe” in Freud and Lacan, the article deals with the prophecy and its secret messages, the enigme of our origin and how they are, or are not integrated in the social and the symbolic order.

Резюме: В статията се проблематизира психоаналитичната концепция за допълнителното (отложено, впоследствие) придаване на смисъл на травматични преживявания в хода на терапевтичната работа. Представят се генеалогията на понятието „последействие“ или „закъсняло действие“ в съчиненията на З. Фройд и някои постфойдистки интерпретации. Скицират се контурите на една възможна социоаналитично релевантизирана употреба на понятието в биографичните изследвания. Тя би позволила в хода на социологическото интервюиране да се стимулира не само процесът на биографично припомняне на миналото, но и актуалното саморазбиране на респондента, благодарение на което потиснати преживявания, латентни съдържания или несъзнавани до този момент нагласи могат да получат оправданост и дори нов смисъл за него.

Abstract: The article problematizes the psychoanalytical concept of deferred – occurring in the course of therapy – attribution of meaning to traumatic experiences. The author pre-sents the genealogy of the concept of “afterwardness” or “deferred action” in the works of Freud and certain post-Freudian interpretations. The article outlines a possible socio-analytical, relevant application of the concept in biographical studies. In the course of sociological interviewing, this use of the term would enable stimulating the process of biographical remembering of the past as well as the present self-understanding of the respondent, thanks to which the suppressed experiences, latent contents, or hitherto unconscious attitudes may be justified and acquire a new meaning for him/her.

Резюме: В по-общ план статията се занимава с изграждането и използването на понятия на всекидневно равнище, както и с необходимостта от легитимиране на социологическите понятия във всекидневните практики. В нейния център е поставен въпросът за всекидневното измерване, което е откроено чрез сравнителен анализ между спецификата на всекидневните измерители в Битие и време на Хайдегер и т.нар. „стандартизирани категории“ в контекста на измерителните системи на всекидневието в Лекции по Анализ на разговори на Х. Сакс. Специален акцент се поставя върху взаимното допълване между перспективите на Хайдегер и на Сакс и върху логиката на употребата на всекидневните измерители във всекидневните практики.

Abstract: Basically, the paper is centered both on the construction, resp. usage of concepts in everyday life and on the necessity of legitimizing of sociological concepts in everyday practices. More concretely, it is focused on the question of everyday measurement. It is highlighted through a comparison between the specifics of everyday measuring in M. Heidegger’s Being and Time (§§ 23, 24) and the so-called “standardized categories” in frames of H. Sacks’ everyday “measurement systems” (Lectures on Conversation). Special emphasis is put on the complementarity between both perspectives and on the logic of use of everyday measuring constructs in everyday practices.

Резюме: Тръгвайки от многократните настоявания – от една страна, на Бурдийо – върху необходимостта от „социология на социологията“ или от рефлексия върху социалните условия и границите на научното познание и практическото действие, а от друга – на етнометодолозите в лицето на Гарфинкъл върху „въплътената рефлексивност“ на „компетентния член“, текстът разглежда рефлексивността като праксеологически проблем в и пред социологическите им анализи. Удържайки зададената от Бурдийо перспектива, рефлексивността е тематизирана както като „конститутивна черта“ на „научния хабитус“, така и като същностна черта на хабитуса на практически действащия извън научното поле агент. В етнометодологически контекст тематизирането на рефлексивността е съсредоточено върху „въплътената рефлексивност“, определяна като „забележителна черта на практическите действия, практическите обстоятелства, общоприетото знание за социалните структури и практическото социологическо мислене“ (Гарфинкъл). Изборът на посочените перспективи е мотивиран от намерението за очертаване на праксеологично ориентирано схващане за актуално разгръщащата се в практиката рефлексивност-рефлекс, заемаща от етнометодологията „въплътения“ си характер, но анализирана в контекста на една социализирана телесност.

Abstract: Departing from the numerous insistences – on the one hand, those of Bourdieu on the need for a ‘sociology of sociology’ or for a reflection on the social conditions and the limits of scientific knowledge and practical action, and on the other, those of ethnomethodologists represented by Garfinkel, on the ‘embodied reflexivity’ of the ‘competent member’ – the text views reflexivity as a praxeological problem in and for their sociological analyses.Retaining the perspective given by Bourdieu, reflexivity is thematised as a ‘constitutive trait’ of ‘scientific habitus’ as well as an essential feature of the habitus of the agent who is practically acting outside the scientific field.In the ethnomethodological context, the thematisation of reflexivity is focused in ‘embodied reflexivity’ defined as a ‘singular feature of practical actions, practical circumstances, of common sense knowledge of social structures, and the practical sociological reasoning’ (Garfinkel).Choosing these perspectives was motivated by the intention to outline a praxeologically oriented conception of the actually, in practice, deploying of reflex reflexivity which borrows its ‘embodied’ character from ethnomethodology but analysed in the context of a socialized corporeality.

Резюме: Настоящата статия предлага праксеологическа оптика към неравенството, проблематизирайки начините, по които се „случва“ във всекидневните взаимодействия като члено­во постижение. В този смислов контекст въпросът как съществува неравенството не е просто онто­логически и/или епистемологически, а и методологически: неравенството като социален факт не може да бъде разбрано аналитично без да удържаме, че 1) то е концепт, който е привлечен от естествения език (следователно е същностно индексичен); и че 2) начинът, по който членовете „схващат“ нера­венството като значим социален феномен, е конститутивна част от сами­те обективни отношения на неравенство, в които са потопени. Последният параграф на статията се спира на два емпирични казуса, които предоставят данни за това как агентите „вършат“ практически формулирания на своите социални позиции, отношения и форми на взаимодействия, а оттук „ръководят“ и „договарят“ неравенствата помежду си като част от своите всекидневни дела.

Abstract: This study proposes a praxeological optic towards inequality in problematizing the ways in which it ‘happens’ in everyday interactions as a member achievement. In this meaning context, the question how inequality exists is not simply ontological and/or epistemological, but also methodological: inequality as a social fact cannot be understood analytically if we don’t take into account that 1) it is a concept borrowed from natural language (and therefore is essentially indexical); and 2) the way in which members ‘grasp’ inequality as a meaningful social phenomenon is a constitutive part of the objective relations themselves of inequality into which they are immersed. The study’s last section dwells on two empirical cases that provide data on how agents ‘do’ the practical formulations of their social positions, relations, and forms of interaction, and hence ‘manage’ and ‘negotiate’ the inequalities between themselves as a part of their everyday affairs.

Резюме: Статията разисква въпроса за отношенията между различни групи модалности от перспективата на една мултимодална логика, която би спомогнала за развитието на методологическия апарат на социоанализата.

Abstract: The paper addresses the question of the relationship between different groups of modalities from the perspective of a multimodal logic, which would be of help in the development of the methodological apparatus of socioanalysis.

Резюме: Статията има за цел да подчертае шансовете пред една некласическа интенционална аналитика на индуктивното мислене при изследването на проблема за всекидневното квантифициране. Последното се разглежда като аспект от голяма част от формите на самото мислене. Предложеното разширено поставяне на проблема за логическите форми на практическата индукция дава възможност те да се приемат за данни, на които се натъква социоаналитикът, анализиращ случаи на всекидневни психопатологии, на смущения в биографичното illusio или неговата загуба. Като се изхожда от аналитичните щрихи на всекидневното квантифициране при Деянов, Събева и Петков (Deyanov, Sabeva, Petkov 2013), в статията се акцентира върху деиндексикализиращото или реиндексикализиращо функциониране на квантори като „винаги“, „напоследък“ и „отново“, като същевременно се удържат както възможността за тяхното предпредикатно функциониране, така и перформативните им ефекти. На този фон се подлага на критически анализ начинът, по който Харви Сакс в лекциите си по Анализ на разговорите интерпретира „всеки“ в „На всеки му се налага да лъже“ и „никой“ в „Нямам никой, към който да се обърна“ (като перспектива на хората, склонни към самоубийство). В края на статията се предлага едно експериментално проблематизиране на т.нар. от Сакс „имунизирани срещу индукция категориални обяснения“, като се представят аргументи за това то също да се мисли като аспект от проблема за социоаналитичните данни.

Abstract: The article aims to outline the chances of the non-classical intentional analysis of inductive reasoning in investigating the problem of everyday quantification. The last is interpreted as an aspect of a considerable part of the forms of the reasoning itself. The presented extended raising of the problem about the logical forms of practical induction enables these logical forms to be accepted as data in the socioanalyst’s investigation of cases of everyday psychopathologies, disorders of the biographical illusio or its loss. Based on the analysis of everyday quantification presented by Deyanov, Sabeva and Petkov (Deyanov, Sabeva, Petkov 2013) the article also emphasizes the deindexicalizational and reindexicalizational functioning of quantifiers such as “always”, “lately” and “again”, concurrently retaining the ability of their prepredicative functioning and their performative effects. On this groudns the paper also introduces a critical analysis of the approach Harvey Sacks uses in his lectures on Conversation Analysis for the interpretation of “everyone” and “no one” respectively in “Everyone has to lie” and “I have no one to turn to” (as a perspective of people prone to suicide). At the end the article provides an experimental problematization of the so-called by Sacks “knowledge that is protected against induction”, presenting arguments for the concept to be considered as an aspect of the socioanalytical data problem.

Резюме: И при социоанализата на Бурдийо, и при феноменологическо-психиатричната практика на Стангелини преодоляването на границите, зададени от философската онтологическа и методологическа рамка на модерността, остава до голяма степен въпрос на практически усет, а експлицирането му най-често е ендогенно вписано в специфичните рамки на дадената дисциплина. От този практически усет обаче могат да се извлекат философеми и методологеми, които да са от полза за бъдещите социоаналитици на самонаследяването – една от тях е идеята за „единна телесност“ като общ фундамент за взаимодействията на познаващи и познавани субекти, схващани като онтологически активни.

Abstract: Both in Bourdieu’s socioanalysis and in Stanghellini’s phenomenological psychiatric practice, the overcoming of the limits set by the philosophical ontological and methodological framework of modernity remains largely a matter of practical sense, and its explication is most often endogenously inscribed into the specific frame of their respective discipline. From this practical sense, however, one can extract philosophemes and methodologemes that could be of use to the future socioanalysists of self-inheritance – one of them being the notion of ‘common corporeality’ as a shared fundament for the interactions of cognizing and cognized subjects, conceived as ontologically active.

Резюме: Статията предлага социоаналитично разглеждане на случай на позиционно социално страдание – този на З. В уводната част се представят предпоставките на анализaта. Обръща се внимание и на отношението на близост в приятелство между анализиран и анализиращ, чрез скициране на някои методологически особености, произтичащи от нея. В първата част от изложението се представя социоаналитичният профил на З. Въвежда се и ключовото за случая понятие на отлагането като специфичен вид отрицателна инвестиция, която блокира възможността за успешно самонаследяване, водейки до особена афективна динамика, но не и до загуба на illusio-то. Във втората част се разглеждат структурите на интерсубективността, с акцент върху общуването по време на проведените сеанси. Анализират се аспекти от своеобразния синдром на З., като се предлага социоаналитично разбиране за тях, което бива разграничено от психоаналитичното. В заключението се излагат накратко наблюдения от месеците след приключването на съвместната работа, наред с някои размисли относно нейния терапевтичен ефект.

Abstract: The article proposes a socioanalytical examination of a case of positional social suffering – that of Z. The introductory part presents the prerequisites for the analysis. Attention is paid to the situation of proximity by friendship between the analyzed and the analyzer by pointing out some of the methodological peculiarities resulting from it. The first part of the exposition presents the socioanalytical profile of Z. In it the concept of postponement – a characteristic feature of the case – is presented as a specific type of negative investment which blocks the ability of successful self-inheriting, leading to a particular affective dynamic, but not to a loss of the illusio. The second part looks at the structures of intersubjectivity, with an emphasis on communication during the sessions. It presents various aspects of Z’s syndrome and an attempt is made to understand them through a socioanalytical method which is distinguished from that of psychoanalysis. The conclusion gives a brief of observations on Z. made in the months following the completion of the sessions, along with reflections on their therapeutic effect.

Резюме: Настоящата статия има за цел да постави проблема за болестта пред социо-аналитично увеличително стъкло. В този контекст болестта може да се превърне в повод за екзистенциална тревога, за фракталност и загуба на кой-идентичността, невъзможност за удържане на биографичното illusio, но и във възможност (макар и „принудително“ предложена) за самонаследяване. Първата част на текста разглежда особеностите на настоящата ситуация на социоанализа за двама, при която афективно спрегнатите ралационни идентичности на страдащите заедно майка и дъщеря се засрещат с тези на анализанта и аналитика. Втората маркира различните аспекти на (социално) страдание на болния – разклащането на собственото кой пред фигурата на болния от, социалните очаквания и идентичностите, които тя носи със себе си. Болестта оказва влияние върху изживяването на телесността, нейното отчуждаване не само в усещането за контрол над собственото тяло, но и в усещането за лишаване от аз-овостта на индивида. Третият параграф се съсредоточава върху конкретния случай на една разстроена биография, опитваща се да сглоби фрагментите от своята фрактализирана идентичност, именно през идеята за болестта като даваща основание за ново начало и респективно като повод за самонаследяване.

Abstract: The article aims to situate the problem of disease in a socio-analytical perspective. In this context, disease may become a cause of existential anxiety, of fracturing and loss of self-identity, of the inability to maintain the biographical illusio; but it may also create the capacity (albeit “coercively” provided) for self-inheritance. The first part of the text deals with the specificity of socio-analysis for two, where the affectively united relational identities of the mother and daughter, suffering together, connect with the relation between analysand and analyst. The second part traces various aspects of the diseased person’s social suffering – the shaking of his/her Who when facing the figure of the diseased person, the social expectations and identities that figure holds. Disease influences the experience of corporeality, leading to alienation from one’s body not only in terms of loss of control over it but also as a feeling of loss of the individual’s Self-hood. The third part focuses on the concrete case of a disordered biography that attempts to assemble the fragments of its fractured identity through the notion of disease as providing the grounds for a new start and, respectively, as an occasion for self-inheritance.

Резюме: В настоящата статия поставям акцент върху институционалната система за заетост като една от ключовите подсистеми в системата за социална закрила. През последното десетилетие в системата за заетост тече непрекъснат процес на реформиране, който стартира с промяна в отношението към „безработния“ – той започва да се мисли като „клиент“, а оттук всички услуги, които впоследствие биват методически разработени и въведени в системата, имат за цел да обслужват неговите индивидуални интереси и потребности. Но стремежът към това клиентът да се чувства все по-комфортно с позицията си на безработен, както и да бъдат овладени междуличностните кризи, случващи се в институционалното пространство, остава нереализиран, което се материализира трайно в една болна среда на „нервна атмосфера“, „фалш“, „враждебност“, „скука“ и „провалени отношения“ (срв. Deyanov, Sabeva, Petkov 2013). За да достигна до същността на описания проблем, на първо място, ще анализирам практическия опит при заемането на позицията както на безработен, така и на помагащ професионалист. Като следваща стъпка ще потърся онези „язвени“ места в отношенията и взаимодействията помежду им, които пораждат гореописаната социална патология. Не на последно място, ще се опитам да потърся възможното място на социоанализата в това поле, което остава трайно белязано от устойчивите прояви на нездравите отношения между безработния и помагащия професионалист, явяващи се по неизбежност ту агенти, ту контрагенти на тези отношения.

Abstract: Over the last decade, the state system of employment has been undergoing a continuous process of reformation, which has started with a change in the attitude towards the “unemployed” – the unemployed person has start to be thought as a “client” and hence all services that were subsequently methodically developed and introduced into the system are aimed to serve his individual interests and needs. But the willing the client to feel more comfortable with his position as an unemployed person, as well as the interpersonal crises occurring in the institutional space to be controlled, remains unrealised and all this is materialising permanently in a morbid environment of “... nervous atmosphere”, “falseness”, “hostility”, “boredom” and “failed relations” (Deyanov, Sabeva, Petkov 2013). In order to get to the essence of the described problem, I will first analyse the practical experience of taking the position of both an unemployed person and a helping professional. As a next step, I will try to detect those "vicious" places in the relationships and interactions between them that give rise to the above described social pathology. Last but not least, I will try to observe if the socioanalysis can be placed in the employment system field, which is permanently marked by persistent manifestations of the unsound relations between the unemployed person and the helping professional, who inevitably appear to be agents or contractors of these relations.

Резюме: В центъра на анализа ни е пиесата на Жан Ануи „Бекет, или Божията чест“, която с богатата си емпирия позволява да се направи социоаналитичен прочит на взаимоотношенията и разговорите между главните протагонисти. Предложената от Деянов некласическа трансцендентална логика, засягаща предпредикатните очевидности на мисълта и развитата от Петков проблематика на логиката на молекулярните перформативи, включваща перформативната логика на актовете на именуване – и двете вдъхновени от т.нар. праксеологически обрат в логиката и методологията на хуманитарните науки, ще са основна методологическа рамка на анализа на избраните от нас фрагменти от пиесата. Изследователският ни интерес е насочен към централния за социоанализата проблем за самонаследяването, поставен от Деянов, Събева и Петков, а именно проблемът за кой- и какво-идентичностите. Оттук и основната хипотеза на статията, изказана социоаналитично, е следната: „символният нерв“, пронизващ всички какво-идентичности на Томас Бекет – идеята за честта – е условието за възможност за наследяване на една нова негова кой-идентичност.

Abstract: This article, dedicated to Pierre Bourdieu’s 85th anniversary and to the 20th anniversary of sociology in Plovdiv, is product of our summer practice called “The ethnomethodology and socioanalysis from the perspective of the praxeological turn in logic”. In the center of our theoretical activities during this practice was Jean Anouilh’s play “Becket or the honour of God”, which rich empirical date, helped us to make a socioanalytical perusal of the conversations and the relationships between the main characters. The main methodological framework for analysis of the chosen fragments is, on the one hand, the non-classical transcendental logic, referring to the pre-predicativity of thought, proposed by Deyan Deyanov. On the other hand is the problem field of the logic of molecular performatives, developed by Todor Petkov, which includes the performative logic of naming acts. Both of these methodological frames are inspired by the so-called praxeological turn in the logic and methodology of humanities. At the basis of this analysis lay the central socioanalytical problem about self-inheritance, pointed out by Deyanov, Sabeva and Petkov. The problem of self-inheritance strongly relates to the theory of who- and what-identity. The main hypothesis of this paper says that “the symbolic nerve” that passes through all what-identities of Thomas Becket – the idea of honour – is the condition of possibility for inheriting a new who-identity.

Резюме: Темата за обонянието – твърде дълго и симптоматично премълчавана (и дори заклеймявана) от хуманитарния и социалния дискурс – става особено важна в последните десетилетия, но също така симтоматично обраства с все по-разнообразни описания, които обаче сякаш не достигат до нейния нерв. Този нерв не може да бъде приближен и докоснат без аналитично тълкуване. Именно инструментариумът на психоанализата отваря пред нас една различна и, както изглежда, не толкова лесно поносима картина. Светът не просто трябва да бъде символно конституиран чрез един „свод“, който го задава, така да се каже, „отгоре“; той освен това непрестанно трябва да бъде охраняван „отдолу“. Защото в културния процес, в процеса на формирането на културните символи системно се утаяват остатъци, несъзнавани формации, които постоянно застрашават света. Заплахата се състои в това, че във всеки един момент съществува риск културно опротивелите, станали зловонни образувания да се превърнат отново в извор на вдъхновение, на несублимирани емоции, на емоции, изплъзващи се от обществения контрол. В този смисъл отвращението е не само симптом за защита в психоаналитичния смисъл на термина, то – от друга страна – е социален конструкт и властови диспозитив, чрез който социалността се самосъхранява.

Abstract: The subject of olfaction – one that was put under a long and symptomatic silence (if not stigmatized) by the discourses of the humanities and social sciences – has been becoming quite important during the last two decades. The topic – and this is also a symptom – has been covered with more and more diversified descriptions while at the same time most of them have hardly touched its real nerve. I guess that such a nerve could not be ever approached and touched if the researcher would stay away of a psychoanalytical interpretation. It is namely the psychoanalytical ‘set of instruments’ that draws a different and, obviously, not so easily bearable picture on the subject in question. It appears that the world must have been symbolically constructed not only through posing a sort of a ‘vault’, i.e. a set of high referent points (values) which somehow pose it ‘from above’; in addition, the world must continuously be safeguarded ‘from below’. And this is because in the cultural process, i.e. in the process of constituting cultural symbols, there are remnants which systematically precipitate; there are unconscious formations which constantly endanger the world itself. What is the nature of such a danger? It consists in the fact that in every moment there is a risk the culturally repulsive malodorous formations to become once more a source of inspiration, of non-sublimated emotions, of affects which cannot be socially controlled. That is why I would say the disgust, the aversion is not just a defense symptom (in a psychoanalytical sense) but also, on the other side, it is a social construct and a power dispositive – and the sociality preserves and conserves itself through this very construct/dispositive.

Abstract: The subject of olfaction – one that was put under a long and symptomatic silence (if not stigmatized) by the discourses of the humanities and social sciences – has been becoming quite important during the last two decades. The topic – and this is also a symptom – has been covered with more and more diversified descriptions while at the same time most of them have hardly touched its real nerve. I guess that such a nerve could not be ever approached and touched if the researcher would stay away of a psychoanalytical interpretation. It is namely the psychoanalytical ‘set of instruments’ that draws a different and, obviously, not so easily bearable picture on the subject in question. It appears that the world must have been symbolically constructed not only through posing a sort of a ‘vault’, i.e. a set of high referent points (values) which somehow pose it ‘from above’; in addition, the world must continuously be safeguarded ‘from below’. And this is because in the cultural process, i.e. in the process of constituting cultural symbols, there are remnants which systematically precipitate; there are unconscious formations which constantly endanger the world itself. What is the nature of such a danger? It consists in the fact that in every moment there is a risk the culturally repulsive malodorous formations to become once more a source of inspiration, of non-sublimated emotions, of affects which cannot be socially controlled. That is why I would say the disgust, the aversion is not just a defense symptom (in a psychoanalytical sense) but also, on the other side, it is a social construct and a power dispositive – and the sociality preserves and conserves itself through this very construct/dispositive.

Резюме: Настоящият текст има за цел да разкрие и преосмисли социалистическата действителност чрез нов подход към два специфични дискурса: първият е резултат на официалния дискурс на социалистическата власт и проговаря чрез архивните документи на Държавна сигурност, а вторият е дискурсът на свидетелите на онази действителност, на хората, живели социализма. Интерес ще представлява езикът, употребяван в тези два много различни архива, функционирането на дискурса на ДС и социоаналитичните ефекти, които той произвежда. В статията се разглеждат характерните със своята експресивност и емоционалност наименования на разработките на Държавна сигурност и псевдонимите на работещите за нея. Чрез именуването на двата опозиционни профила се придава същностно отрицателна дистинктивна идентичност на свръхлишеност, т.е. те не могат да правят това, което трябва да правят, и същностно утвърдителна дистинктивна идентичност на свръхдареност (вж. Penkova 2015a, 2015b). В текста се открояват начините на производство на специфично негативно оцветено говорене, базирано на многопластово функциониращата и доминираща идеологическия дискурс опозиционна двойка „ние“ – „те“. Дискурс, който се концентрира около фигурата на врага и се оттласква от позитивно натоварената фигура на Новия социалистически човек, при което поражда социално страдание и дълбока травматичност на опита, нееднократно потвърждавани от ретроспективните свидетелства, но и от ефектите, които произвеждат сенките от досието върху онези, които са се решили на закъсняла среща с тях.

Abstract: This article aims to reveal and rethink the reality of socialism following a new approach based on two specific discourses: the first one which results from the official discourse of the socialist authority/regime and speaks through the documental archive of the Committee for State Security, the second one which is the discourse of the witnesses of that reality, the individuals who lived the socialism. The language used in these two quite different archives – the functioning of the discourse of the State Security and the socio-analytical effects that it produces will be of our main interest. The article is a research on the pseudonyms, with their specific expressiveness and emotionality, used by the State Security in its secret files and for aliasing of its agents. By this naming, an essentially negative, distinctive identity of over-deprivation i.e. they cannot do what they have to, and essentially affirmative distinctive identity of over-gifted (Penkova 2015a, 2015b) are attached to this two diametrically opposite profiles. The text outlines the different ways of producing of what we call specific “negatively stained” speech, based on the multilayered functioning oppositional pair “we” – “them” which dominates the ideological discourse. A discourse, which is focused on the figure of the enemy and alienated from the positively replete figure of the New Socialist man, and thus generates social suffering and profound traumatic experience, constantly confirmed by the retrospective testimonies, as well as by the effects which the shadows of the dossiers reproduced on those who bring themselves to a tardy meeting with them.

Резюме: Текстът се опитва да очертае методологическа „карта“ на подходите за изследване на националното в областта на киното като изкуство и индустрия. Разгледано е амбивалентното отношение спрямо Холивуд, заемащо важно място за формиране на националната филмова идентичност и нейното изразяване. Очертана е „траекторията“ на филмово националното като концепция и проблематика, която следва съвременното българско кино след 1989 г. Ключово място в изследването заема връзката межу национално кино като художествен дискурс и проблемите на неговото производство и потребление в пресечната точка между публиката и пазара. Аналитично е аргументиран процесът на увеличен интерес към съвременното българско кино през последните десет години.

Abstract: This paper attempts to outline a methodological “map” of national research approaches in the field of cinema as art and industry. An ambivalent attitude towards Hollywood has been explored, occupying an important place for the formation of national film identity and its expression. In the text is summarized the “trajectory” of the national film as a concept and problematic field that follows the contemporary Bulgarian cinema after 1989. A key point of the study is the relationship between national cinema as an artistic discourse and the problems of its production and consumption at the intersection between the public and the market. The process of increased interest in contemporary Bulgarian cinema in the last ten years has been analytically substantiated.

Резюме: Основната цел на това изследване е да анализира ефектите от съществуващи нагласи на български студенти към опазването на културното наследство върху склонността им за ангажираност и дарения. Данните са събрани посредством стандартизиран въпросник от 270 студенти от Стопанския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тъй като склонността за ангажираност и за дарения се обуславя от сходни убеждения и нагласи, в изследването се тества модел с ангажираността като медиатор между тези фактори и намерението за дарения. Резултатите показват, че склонността за ангажираност се влияе положително и директно от степента на знания за наследството; от нагласата, че неговото опазване е отговорност на всеки гражданин; от вижданията, че наследството е източник на икономически ползи за съответните места и социални ползи за всички; а така също и от личните посещения на обекти от културното наследство. Най-силният фактор за склонността да се плаща или дарява за наследството е готовността за ангажиране с дейности по неговото опазване. Виждането, че единствено държавата и общините са отговорни за опазване на наследството, както и полът на изследваните студенти, нямат значим ефект съответно върху склонност-та за ангажиране и даряване. С изключение на един, всички индиректни ефекти на идентифицираните фактори върху склонността за даряване посредством ангажираността са статистически значими.

Abstract: The goal of the paper is to reveal the effects of Bulgarian students’ attitudes toward cultural heritage preservation on their propensity to engage with and donate for it. The data are collected through a standardized questionnaire of 270 students from the Faculty of Economics of the Sofia University “St. Kliment Ohridski”. Since the propensity for engagement and donation is determined by similar attitudes, the study tests a path model with engagement as a mediator between these factors and the intention to donate. The results show that the propensity for engagement is influenced positively by the degree of knowledge about the heritage; the belief that its protection is the responsibility of every citizen; the view that the heritage is a source of both economic and social benefits; as well as by personal visits to cultural heritage sites. The strongest factor for the willingness to pay or donate to the heritage is the readiness to engage with its preservation. The perception that only the state and municipalities are responsible for the heritage, as well as the gender, have no significant effect on the propensity for engagement and donation. Except for one, all indirect effects of identified factors on the propensity to donate through engagement are statistically significant.

Резюме: Настоящата статия представя анализ на процесите на демократизация в страните от Централна и Източна Европа в контекста на членството в ЕС. След кратък теоретичен обзор на способността на ЕС за демократизация се откроява повишеното изследователско внимание върху качеството на демокрацията и по-конкретно върху върховенството на правото като ключов механизъм, гарантиращ резултатността на представителната демокрация. Целта на статията е да установи по емпиричен път дали ЕС е извлякъл поуки от присъединяването на България и Румъния, които да прилага в отношенията си със страните-кандидатки от Западните Балкани в посока на демократизация. Предмет на проучване е взаимодействието между ЕС и страните-кандидатки, което се реализира чрез основният инструмент на предприсъединителната условност – ежегодните доклади на ЕК, наблюдаващи и оценяващи напредъка на всяка кандидатстваща страна към покриване на стандартите за членство в ЕС.

Abstract: This paper presents an analysis of the processes of democratization in the countries from Central and Eastern Europe in the context of the EU membership. After a brief theoretical overview of the EU’s capacity for democratization, the article highlights the increased attention of the researchers paid to the quality of democracy and, in particular, to the rule of law as a key mechanism guaranteeing the successful functioning of representative democracy. The purpose of the article is to find empirical evidences of whether the EU has learned lessons from the accession of Bulgaria and Romania that can apply in its relations with the candidate countries from the Western Balkans in the direction of democratization. The research objective is the interaction between the EU and the candidate countries, which is realized through the main instrument of pre-accession conditionality – the annual reports of the EC which are used for monitoring and evaluating the progress of each applicant country towards meeting the EU membership standards.

Резюме: В настоящата статия се предлага сравнителен анализ на четири основни професии в здравеопазването, изследвани от гледна точка на тяхната привлекателност – както за лицата, които ги упражняват, така и в контекста на съвременното българско общество. Предмет на анализ са оценките и мненията на лица, упражняващи тези професии, за които престижността и привлекателността не са абстрактни характеристики, а всекидневно преживявани обективни и субективни състояния. Статията акцентира върху оценката на основни характеристики на четирите професии и очертава тяхната престижност и привлекателност в сравнителна перспектива. Анализът подсказва интересни идеи за повишаване привлекателността на основните професии в здравеопазването.

Abstract: Current article offers a comparative analysis of four major occupations in health care, studied from the point of view of their attractiveness – both for the persons exercising them and in the context of contemporary Bulgarian society. The subject of the analysis is the assessments and opinions of persons exercising these professions and for which the prestige and the attractiveness are not abstract characteristics, but objective and subjective states, subjected daily. The article focuses on the assessment of the basic characteristics of the four professions studied and their prestige and attractiveness in a comparative perspective. The analysis suggests interesting ideas for enhancing the attractiveness of major occupations in healthcare.