Резюме: Дейностите и методът на провокирането на спомени (reminiscence) се развива като практически тип намеса в грижата за възрастни хора в началото на 80-те години на XX век. В основата им е убеждението, че припомнянето на миналото и на събитията от живота ни може да бъде удоволетворяващо и стимулиращо преживяване за възрастните. Развитието на метода дължим първоначално на наблюденията на специалиста по психогериатрия Робърт Бътлър, както и на неговата ангажираност с проблемите, свързани с качеството на живота на уязвими възрастни. Реконструирайки историята на метода във Великобритания, настоящата статия обсъжда начинанието, което навремето възникна като движение, посветено на легитимирането на рефлектирането върху миналото, което до този момент бе възприемано като симптом на когнитивен упадък. Водещата нова идея беше, че провокирането на възрастните да говорят за миналото ще ги стимулира когнитивно, ще намали отрицателните преживявания, ще бъде мярка срещу социалната изолация и ще утвърди усещането за лична ценност. От 80-те години насетне протича едно преоткриване на метода на провокиране на спомени като положителна интервенция в живота на възрастните, като фокусът е върху деменцията. В статията защитавам тезата, че подобно усилие трябва да се разбира не толкова като опит да се промени нещо в процеса на остаряване, колкото като хуманизиране на социалните отношения на грижа в рамките на семействата, общностите и институциите, предоставящи грижа, посредством признаване и оценностяване на индивидуалността и жизнения опит в етапа на старостта.

Abstract: Reminiscence-based activities developed as a practical intervention in care relationships with older people during the early 1980s in the UK and USA. Core to these was the acknowledgement that remembering the past and events in individual past lives could be a rewarding and enhancing experience for older people. Developments drew on the observations of the psychogeriatrician Robert Butler and a commitment to dealing with issues relating to the quality of life of frail older people. Using an example from the UK, this chapter considers what, at the time, emerged as a movement committed to legitimising reflection on the past, where previously this had been considered symptomatic of mental decline. It was argued that to encourage older people to talk about the past would improve cognitive states, prevent negative feelings, combat isolation and enhance feelings of self-worth. Since the 1980s successive decades have seen the re-discovery of reminiscence as a positive intervention in the lives of older people with a focus on dementia being the current emphasis. In this chapter I argue, with support from research into reminiscence-based activities, that participation should be understood as being less about modifying aspects of the ageing process and more about the humanising of social care relationships, within families, communities and in care settings, through the recognition and celebration of individuality and life experience in old age.

Резюме: Тази статия обсъжда използването на устна история в контекста на палиативните грижи във Великобритания. Този метод предоставя възможност на хора с терминални заболявания да запишат своите житейски разкази (life story). Устната история е биографичен подход, които отчита личния опит и гледна точка, допълвайки и подобрявайки палиативната грижа, като създава възможности за аудиозапис и архивиране. Изследванията върху него показват, че той е в състояние да укрепи разколебаната от заболяването личностна идентичност, без да има терапевтични амбиции. Устната история е социална дейност с утвърждаващ характер, която дава възможност за изразяване на преддиагностичните идентичности, които разкриват „личността зад болестта“. Скърбящото семейство и приятелите подчертават, че важен аспект на устната история е създаването на запис, който остава една трайна следа от обичния човек. Етическите и практическите предизвикателства са свързани с възможността да участват лица, върху които емоционалният ефект на този тип лична рефлексия се оказва твърде силен. Устната история в палиативните грижи съдейства да разберем по-добре живота с терминално заболяване, пациентът да се подготви за края на своя живот, както и да се повиши качеството на живот и на участниците, и на семейството.

Abstract: This article discusses oral history work in palliative care in the UK that offers people with life-limiting illnesses opportunities to audio record their life stories. Oral history is a biographical approach that captures personal experience and perspective, it complements and enhances palliative care by offering opportunities to record memories and have them permanently archived. Oral histories are recorded with no time limit or medical agenda and enable an expression of identity. Research on the impact of oral history in palliative care has identified benefits and challenges. Oral history provides a validating and dignified social activity, enables expression of pre-diagnosis identities that reveal the ‘person behind the patient’. Bereaved family and friends highlight that an important aspect of oral history is the creation of a voice recording as a lasting memory. Ethical and practical challenges include working with people whose ability to participate is affected by illness and the emotional impact of personal reflection. Oral history in palliative care offers insight into living with life-limiting illness and preparing for end of life and has capacity to benefit the wellbeing of participants and family.

Резюме: Статията разглежда проблема за това как родители на деца с увреждания си спомнят и интерпретират сблъсъка и живота с увреждането в определени наративи и общности, които се фокусират върху израза, оценката и управлението на емоциите/емоционалните събития. Базиран върху 35 биографични интервюта и 9 фокус-групи (с неформално и формално грижещи се за хора с увреждания), той разкрива една специфична биографична работа с/на емоциите, която разпознава и помага за преодоляването на бариерите в процеса на интегриране на екзистенциален и социален опит, правейки възможно както вписването в определени социални ситуации и наративни контексти, така и дистанцирането от тях. Проследяването на различни интригуващи сценарии и сюжети около моментите на скръб и радост в интервютата в статията показва също така как емоциите свързват индивидуални жизнени проекти и цели с културни традиции и наследства, държавни и регионални политики и социални модели на (грижата за) здравето и благосъстоянието. На свой ред тези връзки влизат в основата на оригинални социални отношения, действености и солидарности.

Abstract: The paper primarily discusses how parents of children with disabilities remember and interpret their encounter and life with disability in narratives and communities with specific focus on expression evaluation and management of emotions. Based on 35 biographical interviews and 9 focus-groups (with informal and formal carers for people with disabilities) it reveals a specific emotion work, which detects and contributes to overcoming the barriers in the integration of existential and social experience, making possible both the inscribing in and distancing from particular social situations and narrative contexts. Following various intricate scenarios and plots of moments of sorrow and joy in the interviews, the present text also shows how emotions link individual life projects and goals to certain cultural traditions and legacies, to state and regional policies and social models of (care for) health and well-being. The links themselves lay in the basis of original types of social relationships, agencies and solidarities.

Резюме: Настоящата статия обсъжда образователните аспекти на историческата трансформация на увреждането от въпрос на грижа, лечение и благотворителност във въпрос на социална справедливост и човешки права, инициирана и водена от движението на хората с увреждания. В първата част на текста се разглежда социалният модел на увреждането и неговото значение за Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Втората част се фокусира върху приобщаващото образование, което се разглежда като основен елемент от трансформацията на увреждането в проблем на справедливостта и правата. В заключителния раздел се анализира практиката на приобщаването както в глобален план, така и в България, като се обсъждат различни бариери пред приобщаването (липса на адекватна подкрепа, големи групи и паралелки, валидизъм, ригидни учебни планове и програми, надценяване на академичните постижения, селективност), техните връзки с дисциплинарната власт и маркетизацията и възможностите за тяхното преодоляване.

Abstract: This paper discusses the educational aspects of the historical transformation of disability from a matter of care, cure and charity to a matter of social justice and human rights, initiated and led by the disabled people’s movement. The first part of the paper considers the social model of disability and its significance for the UN Convention on the Rights of Persons with Disabilities. The second part focuses on inclusive education, regarding it as a major element of the transformation of disability into an issue of justice and rights. The concluding section analysis the practice of inclusion both globally and in Bulgaria by discussing various barriers to inclusion (lack of adequate support, large groups and classes, ableism, rigid curricula, overvaluation of academic achievements, selectivity), their links to disciplinary power and marketisation, and possibilities for their overcoming.

Резюме: Фокусът на статията е „продуктивизмът“ в различните му превъплъщения и употреби в контекста на живота с увреждане понастоящем в България. Той ясно се открои в продължаващите повече от година активистки усилия, дискусии и публични сблъсъци в това поле и осезаемо присъства в самоописанията на грижещите се за деца с увреждания. Тезата, която защитавам, е, че този морализиран режим, който изисква продуктивност и я превръща в съблазяващо обещание, е мощна структурираща рамка, която управлява начините, по които хората, чиито животи са дълбинно свързани с увреждането (самите хора с увреждания или онези, които полагат основните грижи), категоризират социалния свят и типовете субективности. Целта на текста е да щрихира водещите рамкирания (frames), мобилизирани от активистите и в личните разкази на майките на деца с увреждания, и да обсъди критично ефектите от тях.

Abstract: The article contends that we can witness a passionate embracing of an interpretative grid, structuring, constructing and governing the ways the people, whose lives are profoundly affected by disability (either as being disabled themselves or as primary caregivers), categorize the world, their subjectivities and the others. This grid is based on the image of exchange and investment, whose moralized counterpart is the deservingness/undeservingness pattern of justifying what one is entitled to and what one has a right to demand. In this perspective the “social value” and inclusion of the disabled ultimately appear to depend on the participation in the “work utopia” – the morally dignified imagery of productivity, accompanied by stigmatization of disability assistance. This identity formation framework should be regarded as an unfortunate way of directing and governing the collective energies, demanding social inclusion. It generates and legitimizes the lack of solidarity with the most vulnerable members of society and even among their communities as this case clearly shows.

Резюме: Статията представя идеята за болестта като източник на социално страдание при болния и неговото семейство. Страданието е мислено като следствие от липсата на институционализирани практики на грижата, които да задават политическия ангажимент за гарантиране на достоен живот на болните и техните близки. Именно този акцент върху понятието поражда и необходимостта от поемане на обществената отговорност към намаляването му, подлагайки в същото време на морално осъждане бездействието. Социалните преживявания на страданието и социалният отговор на това, което то причинява на хората, са разглеждани като значими сили, оформящи междуличностните връзки, вътрегруповите динамики и характера на предприеманите институционални мерки.

Abstract: The article presents the idea of the illness as a source of social suffering to the patient and his/her family. Suffering is thought as a consequence of the lack of institutionalized care practices that set the political commitment to guarantee a decent life for the sick and their relatives. Тhе emphasis on the concept creates the need of taking a public responsibility to reduce the social suffering, and at the same time it subjects to moral condemnation the inaction. The social experiences of suffering and the social response to what it causes people are seen as significant forces shaping interpersonal relationships, intragroup dynamics, and the nature of the institutional measures being taken.

Резюме: Статията обобщава основните въпроси, поставени в новите регулации, с които в края на 2018 и началото на 2019 г. българският законодател предложи юридически решения на част от проблемите на хората с увреждания. За съжаление търсенето на тези отговори не беше законодателна самоинициатива, а реакция на продължилите почти през цялата 2018 г. „протести на майките“. Бяха приети три закона: Закон за хората с увреждания: обнародван в ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г.; Закон за личната помощ: обнародван в ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г.; и Закон за социалните услуги: обнародван в ДВ, бр. 24 от 22.03.2019 г., в сила от 1.01.2020 г. Отлагането на действието на практически най-значимия от трите закона – Закон за социалните услуги, за началото на 2020 година е основанието предлаганите законодателни решения да бъдат посочвани в настоящото изложение като „Обещанието 2020“. Направен е анализ на новите субекти, около които се организират социалните услуги и усилията на държавата да осигури защита на правата на хората с увреждания, като акцентът е поставен върху регулаторните линии, които преминават през всекидневието на хората с увеждания.

Abstract: The article summarizes the main issues raised by the new regulations, proposed by the Bulgarian legislator at the end of 2018 and in the beginning of 2019as legal solutions to some of the problems of people with disabilities. Unfortunately, the search for these answers was not a legislative initiative itself, but a reaction to the “mothers protests” that lasted almost all throughout the 2018. Three laws were adopted: Disability Act: promulgated on 18.12.2018, in force since 1.01.2019; Personal Assistance Act: promulgated on 18.12.2018, in force since 1.01.2019; and the Social Services Act: promulgated on 22.03.2019, in force since 1.01.2020. The postponement of the most significant of the three laws – the Social Services Act, for the beginning of 2020 is the reason why the proposed legislative decisions should be referred to in this report as The Promise “2020”. An analysis is made of the new actors around which social services are organized and the state's efforts to ensure the protection of these rights, focusing on the regulatory lines that go through the everyday life of people with disabilities.

Резюме: Статията проследява представите на родители за техните деца с интелектуални увреждания и аутистични разстройства. Анализът съчетава концепции, повлияни от теорията на стигмите на Ъ. Гофман, и критическите изследвания на увреждането. Отчита се ролята на нормативните дискурси, които „филтрират“ индивидуалните форми на възприемане на уврежданията, но е очертана и зона на възможна съпротива спрямо тях. Аргументира се тезата, че разказите на родителите съдържат както негативни, така и позитивни образи, които са взаимно преплетени, имат сложна времева динамика и свидетелстват за един амбивалентен опит. В рамките на анализа тези двойствени образи са структурирани в следните регистри: отхвърляне и/или приемане, нормалност и/или различие, наказание и/или дар, страдание и/или радост. Основна цел на изследването е да установи доколко и под какви форми родителските представи и хибридните идентичности, които те изграждат, възпроизвеждат, но и оспорват нормативни конвенции за живота с увреждане, за родителство, детство, субективност. На фокус са конвенциите на „нормалността“, които имат прескриптивен (и следователно нормативен) характер, а съдържанието им се задава от психомедицински и по-общи социокултурни сценарии.

Abstract: The article traces the images that parents produce of their children with intellectual disabilities and autistic disorders. The analysis combines concepts, influenced by E. Goffman’s theory of stigma, on the one hand, and critical disability studies, on the other. The role of the normative discourses that filter individual response to disability is considered, but a zone of possible resistance to these discourses is also outlined. It is argued that parents’ stories contain both negative and positive representations, which are entangled, have complicated temporal dynamics and reveal ambivalent experiences. These dual images are located within several registers: denial and/or acceptance; normalcy and/or difference; punishment and/or gift; suffering and/or joy. The main aim of the study is to find out to what extent and in what forms the representations that parents provide and the hybrid children’s identities they construct, reproduce but also contest the existing normative conventions of life with disability, of parenthood, childhood, and subjectivity. The article focuses on the conventions of “normality” which have a prescriptive, and therefore, a normative character, and whose contents are determined by psycho-medical and more general socio-cultural scripts.

Резюме: Въпросът за социалната изолация на хората с увреждания със сигурност не е нов, за него се говори още от края на миналия век. Изначалната причина за обсъждането на подобен проблем е сравнително проста: различието между здрави и нездрави индивиди. Това разделение, характерно по принцип за растителния и животинския свят, е осъзнато още в зората на човешкото развитие – оцеляват най-силните и адаптивните, слабите биват отхвърлени, изолирани или убивани. Тезата, която се защитава, е, че тези хора всъщност живеят, ако не в пълна, то в голяма изолация, като основен фактор за това е самата държава, която не предоставя необходимите финансови и социални условия за позитивна промяна. За аргументи ще се приложат откъси от биографични и експертни интервюта, засягащи остро някои от най-наболелите въпроси при грижата за увредените. Такива са социалното отхвърляне и стигматизацията на тази уязвима група, прехвърлянето на стигматизацията и върху родителите на такива хора, разпадът на семейната общност, недостигът на средства, институции и квалифициран персонал за адекватно отглеждане и адаптиране на подобни индивиди, страхът и несигурността, които съпътстват всекидневието на грижещите се.

Abstract: The issue of social isolation of the disabled people is certainly not new; it has been a center topic since the end of the last century. The reason for discussing such a problem is relatively simple: the difference between healthy and unhealthy individuals. This division, which is typical for the flora and fauna, has become apparent since the dawn of the human development – the strongest and most adaptable survive, while the weak are being rejected, isolated or killed. The thesis that is defended is that people with disabilities actually live, if not in full, in substantial isolation. The main factor for this is the state that does not provide the necessary financial and social conditions for a positive change. Excerpts from biographical and expert interviews will be applied to the arguments, concerning some of the most pressing issues in caring for the impaired. These include the social rejection and stigmatization of this vulnerable group, the transfer of stigmatization to the parents of such people, the breakdown of the family community, the scarcity of resources, institutions and skilled staff to adequately cultivate and adapt such individuals, the fear and insecurity that accompany everyday life of the carers.

Резюме: Статията разглежда биографичната ситуация на семействата на деца с увреждания в България. Рекомпозираните семейства възникват като резултат от реорганизация на семейната структура, наложила се поради намалената автономност на детето и свързана с промяната на броя и пола на конкретните индивиди, участващи в семейството, както и на специфичните роли, които те заемат в него. Анализирани са различни полови деления, които минават през психологическите нагласи към увреждането, през представата за родителство и през разделението на труда.

Abstract: The article examines the biographical situation of the families of children with disabilities in Bulgaria. The recomposed families appear as a result of the reorganization of the family structure due to the reduced autonomy of the child and related to the change in the number and gender of the particular individuals involved, as well as the specific roles they occupy in it. Different gender divisions are analyzed, such as those of psychological attitudes towards disability, of perception of parenthood and of division of labor.

Abstract: Caregiving in the situation of dementia poses major challenges to family members, but the spiritual aspect of the challenge is less often addressed. Caring for a person with dementia inevitably involves unreasonable demands upon the carer. It may also become more difficult to distance oneself from previous sleights for which the dementing person can no longer make amends. In these situations any sense of forgiveness for past wrongs can be engulfed by feelings of resentment. In this presentation we discuss the Christian concept of the person in relationship and how family relationships may need to be sustained from within the larger community outside of the family as dementia increases in one of its members. We also refer to recent initiatives which have been piloted by the second author with family carers in Hampshire, U.K., which have aimed to help dementia caregivers with the essentially spiritual tasks of finding emotional release and transcending their feelings of hurt.

Резюме: В статията се реконструират биографични образи на грижата за хора в напреднала възраст и за болни от деменция от перспективата на полагащите грижа – в семейна среда или в дом, роднини или социални асистенти. На второ място се представя потенциалът на религиозността и на наративното биографично конструиране на идентичност като терапевтични ресурси за овладяване на гранични житейски ситуации, свързани със стареенето и болестта.

Abstract: The article reconstructs the biographical images of care for people of advanced age and people with dementia, in the perspective of caregivers (relatives or social assistants) in a family environment or in an institution. The author discusses the potential of religiousness and of the narrative biographical construction of identity as a therapeutic resource for dealing with borderline life situations related to aging and illness.

Резюме: „Прегарянето“ на полагащите грижи за страдащи от деменция е свързано с телесно и емоционално изтощение, формиране на негативно саморазбиране и нездравословна нагласа спрямо възприетата социална роля. Тази статия разглежда два метода, целящи да облекчат психологическото напрежение, което изпитват полагащите грижи, и създаване на среда, която да ги подкрепя при изпълняването на тяхната роля. Статията разглежда ключови понятия, имащи отношение към облекчаване на процеса на трансформация на поведението и към емоционалното възстановяване чрез себеизразяване, водещо до по-добро качество на полаганите грижи.

Abstract: Caregiver burnout in dementia is concerned with physical and emotional exhaustion, involving the development of a negative self-concept and an unhealthy or resentful attitude toward the caregiving role. This paper explores two interventions aimed at alleviating the psychological strain on carers, and resulting in a supportive environment for carers to perform their role. The paper explores key concepts involved in the facilitation of behavioural change, and the promotion of emotional growth through self-expression resulting in a better quality of care for the person living with dementia.

Резюме: Настоящата статия, тръгвайки от една критика за понятието за „успелите роми“, представя алтернативна гледна точка върху това как се конструира идентичността и измеренията на нейната дистинктивност сред жителите на квартал „Столипиново“. Предложеният анализ няма за цел покаже, че „всички роми са консуматори“, а да акцентира върху това, че „разбирането“ на квартала (в смисъла на Бурдийо) и неговото конструиране като специфично социално пространство няма как да бъде направено само през определени дискурси за лишеност, неравноценност, изключеност и маргинализация, но също така изисква и отчитане на практиките на потребление, които могат да бъдат наблюдавани в квартала, и които са следствие от по-широки социални промени, пряко свързани с прехода към консуматорски общества и консумативната култура, която ги характеризира.

Abstract: The following article, starting from critique of the concept “the successful roma”, presents an alternative point of view on how the construction of identity and the dimensions of its distinctiveness take place among the residents of “Stolipinovo”. The aim of the analysis provided is not to show that “all of the roma are consumers”, but to place emphasis on the fact that, in order to “understand” the neighbourhood (following Bourdieu) and its construction as a specific social space cannot solely be achieved via the means of discourses on deprivation, inequality, exclusion and marginalization, but also requires to take into account the practices of consumption which can be observed in the neighbourhood, practices that are the result of wider social changes, directly connected to the transition towards consumer societies and the consumer culture that is characteristic of them.

Резюме: Статията е фокусирана върху социално-демографските детерминанти на баланса между работа и личен живот в България. С развитието на постиндустриалните общества въпросът за баланса между работа и личен живот добива особена значимост. В статията е направен теоретичен обзор на водещите концепции относно този феномен. Използвани са данните от Европейското социално изследване, проведено през 2010 г. в България. Проведен е описателен статистически анализ и са използвани логистични регресионни модели за открояване на факторите, които влияят върху баланса между личния и професионалния живот. Проведеният анализ показва, че са налице значими различия по пол в удовлетвореността от баланса между личния и професионалния живот сред мъжете и жените в България. Образованието и трудовият статус на лицата са значими предиктори, тъй като те са пряко обвързани с професията, която лицата упражняват. С увеличение на образованието нараства удовлетвореността от баланса между личния и професионалния живот. Лицата, които имат свой собствен бизнес (самонаети), значително по-рядко имат добър баланс на времето, посветено на работата и личния живот.

Abstract: The article focuses on the socio-demographic determinants of work-life balance in Bulgaria. With the development of post-industrial societies, the life-work balance becomes particularly important. The article provides a theoretical overview of the leading concepts on work-life balance. Data from the European Social Survey conducted in 2010 in Bulgaria was used. A descriptive statistical analysis was carried out and a logistical regression model was applied in order to highlight the factors that affect the balance between private and professional life. The analysis shows that there are significant gender differences in the satisfaction of the balance between private and professional life among men and women in Bulgaria. Education and occupational status of individuals are significant predictors of the satisfaction of the life-work, as they are directly related to the profession that individuals exercise. Higher education is related with higher satisfaction of the balance between private and professional life. Individuals who have their own business (self-employed) have significantly lower satisfaction of the balance between working and personal life.

Резюме: В тази статия разглеждам спецификите на все по-разпространяващия се модел за отглеждане на деца в централни столични квартали, при който всекидневният живот на семейството се фокусира върху извънкласните дейности на децата и ангажиментите на родителите по тяхното организиране и изпълнение. В софийския вариант на „съгласувано отглеждане“ (Lareau, 2011) децата посещават най-малко две извънкласни дейности, което ги натоварва с допълнителна работа, а техните родители със значителни финансови и времеви ангажименти. За разлика от практиките на „съгласувано отглеждане“ в други културни контексти, където на извънкласните занимания се гледа като на обогатяващи дейности, институционализирана форма на игра и социализация на децата, моето твърдение е, че сред изучаваните семейства, живеещи в центъра на София, заниманията с множество образователни извънучилищни занятия може да се разглежда като основна стратегия за натрупване на социален капитал и печелене на предимство в несигурни времена. Родителите инвестират в развитието на децата си, за да компенсират несигурностите на настоящето и тревогите за бъдещето. Нестабилността на собствената им икономическа позиция, както и опитът от техните лични преживявания и желанието им да подсигурят по-добра перспектива за техните деца са главните фактори, които допринасят за създаването на нов образ на детството от тези родители – като работна сцена и подготвителен етап за успешно бъдеще.

Abstract: In this article I look at the specifics of an ever more popular model for raising children in central Sofia. In this model the everyday life of the family focuses on the extracurricular activities of the children and the engagement of the parents with their organization and realization. In the Sofia version of “concerted cultivation” (Lareau, 2011) children attend at least two after class activities which burdens them with additional work, while their parents face substantial time and financial engagements. In comparison to practices of “concerted cultivation” in other cultural contexts where extracurricular classes are seen as enrichment activities, institutionalized forms of play and children’s socialization, my contention is that among the studied families in central Sofia the engagement of children with multiple educational after school classes can be seen as a major strategy for increasing their social capital and gaining advantage in uncertain times. Parents invest in their children’s academic development to compensate for insecurities of the present and worries about the future. The instability of their own economic position, as well as their personal experiences and will to provide better alternatives for their children are the main factors which contribute to the creation of a new image of childhood by these parents – that of a work environment and preparation stage for successful future.

Резюме: Статията има за цел да очертае някои от основните принципи, въз основа на които ислямската юриспруденция регулира „проблематични“ случаи, поставящи под въпрос нормативната полова диференциация и легитимността на хетеросексуалните връзки като единствено позволени от ислямския закон (шариат). Разгледаните казуси са представени съобразно тяхното разбиране в установената от исляма парадигма на бинарно полово разделение, която задава стриктно дефинирани джендър роли на мъжете и жените в религиозната практика и системата от социални взаимоотношения в мюсюлманските общества. В този ракурс са анализирани преобладаващите в суннитската и шиитската традиции разпоредби и религиозноправни становища на ислямски законоведи относно неясните по своя биологичен пол интерсексуални хора (...) и джендър неопределената категория на т.нар. муханнас. Засегнат е въпросът за допустимостта от ислямска гледна точка на операциите за промяна на пола при индивиди с трансджендър идентичности.

Abstract: The aim of the present study is to delineate some of the major Islamic jurisprudental approaches to the regulation of the cases challenging the normative sexual differentiation and the legal foundations of the sharī‘a marriage that recognizes as legitimate solely the heterosexual relationships. The pursuit of this objective requires a consideration of the Islamic binary sex paradigm that sets strictly defined gender roles for men and women in the religious and ritual practice and the system of social relationships among Muslims. The essay foregrounds some prevailing judgments and opinions of Sunnī and Shī‘a religious scholars and jurisprudents about intersex people with ambiguous genitalia (khunthā) and the insufficiently clear gender category of the so-called mukhannath. In so doing, the analysis re-examines the issue of the Islamic permissibility of the sex-change surgery in the cases of individuals with transgender identities.

Резюме: Текстът представя оригинална трактовка на неформалността в икономическите отношения, систематизирани и описани чрез хабитуси на неформалността, в рамките на които индивидите прилагат различни девиантни модели на икономическо поведение. Всеки от идентифицираните поведенчески модели има ясно изразена специфика – както в ценностно нормативен аспект, така и по отношение на предпочитаните средства (легитимни или нелегитимни) за постигане на личностно значимите цели. Описаните поведенчески модели са емпирично уловими и това ги прави разпознаваеми и достъпни за изследване.

Abstract: The text presents an original interpretation of informality in economic relations, systematized and described through the habituses of informality, within which individuals apply different deviant models of economic behaviour. Each of the identified behavioural patterns has a strongly recognizable specificity, both in value normative aspect and in terms of preferred means (legitimate or illegitimate) to achieve the personally significant goals. The behavioural patterns described are empirically captureable, thus making them easy to be recognized and accessible for research.